Обичам го

Така... Явно първият ми пост ще бъде сълзлив, или поне за мен. Пиша го, за да запазя спомена, да не забравям да му казвам "обичам те" винаги когато мога. Защото казаното, че "когато не можеш да имаш някого, го искаш още повече", или нещо от този сорт, важи.

На 31.12.2013г. за първи път го забелязах.



Досега го бях виждала само на тагнати снимки на хора, които познавам, бях се засичала за секунди с него в коридора. Той ми каза, че от началото на 8. клас е знаел коя съм, харесал ме е още тогава.

За новогодишната нощ имах три предложения, три партита с различни компании. Но явно някой отгоре е знаел какво да направи, знаел е, кое е най-добро за мен. И така, на 31., след три години и половина в едно и също училище, аз най-накрая го видях истински. Моето момче.

Беше толкова красив, и тази негова усмивка с малкото разстояние между двете предни зъбчета... Реших, че ще съм смела, че няма да се стеснявам. "Стратегически" седнах на масата точно срещу него. Когато се вдигаше наздравица поглеждах първо към него. Когато се снимахме, пък, той прегръщаше само мен, а до другите момичета само заставаше.

Слушаше ми се една бавна песен, идеална за танц по двойки и реших да я пусна. Тайничко се надявах да ме покани на танц. Двойките станаха и се заклатушкаха, но той седна на една табуретка в ъгъла. Тук спомените са ми малко мъгляви, но помня как клекнах до него и го питах какво му е. Каза, че много го боли кракът. И така изслушахме песента двамата, той седнал и аз клекнала до него. Пак се брои (клатехме се в ритъм).

Мина се малко време, новата година дойде, разля се шампанско, обстрелвахме се с пиратки, снимахме се. Той продължи да ме прегръща за всяка една снимка. После някой пусна друга балада и той ме покани да танцуваме. Въртяхме се, говорехме си на висок тон заради музиката. Накрая той ме стисна здраво, вдигна ме и ме завъртя. После ме целуна и по двете бузи и най-нахално (в добрия смисъл) ме накара да направя същото. Целунах го от едната страна, но той се обърна и ми посочи и другата. Не се оплаквам, де.

Около 2:00 на първия ден от новата година някои си тръгнаха, а други останаха в апартамента и изпоналягаха (малко пияни, много щастливи), който където намери. Двамата с него, унесени в приказки за детството (не знам, но винаги когато се запознавам с нови хора, това е нещото, за което си говорим) неусетно и без никакъв свян (може би това се е дължало на виното) просто легнахме един до друг, като двама стари приятели. Завихме се с едно родопско одеяло. Той ми беше дал и якето си, защото си беше студено. Разговорите продължиха.

...

Целунахме се за първи път на 01.01.2014г. И двамата мислехме, че това ще да е нещо мимолетно, като свалките на морето. Но ето ни сега, година и пет месеца по-късно. Не мога да си представя никой друг да ме прегръща така както той, да се смее на хумора ми както той, да ме обича и да ми прощава както той. Не мога и не искам. Обичам го.



Прекарахме почти четири месеца заедно в Лондон миналата година. Работихме и преодоляхме някои препядствия. Въпреки, че не беше приятно изживяване, бяхме заедно, минахме през всичко заедно, подкрепяхме се. А сега той е там сам... и аз съм вкъщи сама. Ще се видим, дай Боже, чак по Коледа. И аз не знам как ще свикна, да ми казва лека нощ само по телефона, без да ме целуне по челото. Да заспивам върху две калъфки, вместо върху гърдите му...

Ако някога съм искала лятото да мине бързо, то това е сега.